|
|
Пројекат Растко : Бугарска : Уметност УСПЕНИЕТО И ПАДЕНИЕТО НА ИКАР ГУБЕЛКИЯН Борислав Пекич В унисон с тази предпоставка стъпките ми ставаха по-разнообразни и по-бързи, скоковете - по-силни и по-смели, арабеските - по-безумни, а завъртанията - по-главозамайващи. Икар вече не бързаше към дома си, не бягаше от Минос. Той воюваше за надмощие над сферите. Той беше новият Гигант, който преживял Гигантомахията, се завръща във владенията си. Той, опиянен от пламъка на безумната си младост, бе новият господар на небето, новият ездач на огнената колесница. Прожекторът от основата на свода разсипваше слаба, медно-жълта светлина върху моите кръгове. Те ставаха по-тесни и по-сложни. Аз се въртях не само около замислената ос на ледената площадка, но и около себе си. Първо петдесет завъртания в кръгова обиколка на арената, докато на края - мълниеносните завъртания станаха само три тройни на място. Плъзнах се в самия център на ледената повърхност, готов за салтото, с което разказът трябваше да завърши. Последваха три малки водовъртежа, които в комбинация с няколко ниски светлинни извора и мобилния от купола, налагаха на зрителите илюзията, че съм стигнал до слънцето. В сърцето на тези концентрични кръгове щях да се срещна с бога, към когото отправих предизвикателството си. Предпоследният скок, тройно завъртване в почти водоравно положение, трябваше да представи опита на Икар да надвиши, да прескочи, да победи слънцето. Той трябваше да бъде най-стремителен по височина, най-продължителен по времетраене и най-рафиниран по състава си. Трябваше да постигна не само най-голямото разстояние от ледената основа, но в една неестествена поза да представя по средата на скока си, без опора във въздуха и без колебание, вълнуващата загуба на височина, борбата на незащитеното тяло с пропастта, над която виси само благодарение на инерцията, защото непоносимата горещина бе отлепила крилата му. Това нарушено предсмъртно равновесие трябваше да продължи пред очите на всички с цялата си безнадеждност. Не трябваше да се строполя върху леда, а да падам, да витая като птиче перо, докато обиденият Хелиос не отскубне с огъня си оределите ми крила и едва тогава да полетя стремглаво към земята. И така, по време на падането, наподобяващо повече приземяване, трябваше да променя скоростта и като по някакво чудо, чиято тайна знаех само аз, да изпълня втората половина от спускането в океана с тройно по-голяма скорост, в ритъм на свободно падане. И тогава - бях усъвършенствал до най-малка подробност това - да се спусна върху острието на дясната кънка и с дълготрайно, най-напред бавно, а след това все по-бързо въртене с приклякане, да издълбая в леда водния вир, който бе погълнал моя двойник Икар. Казвам - моя двойник, а не мен. На кръстопътя между мита и танца, олицетворявайки един поробен народ, аз трябваше да намеря сили и в името на неочакваното и по същността си противосъдбовно възкресение, да се впусна в тази авантюра. Трябваше още веднъж да се вдигна във въздуха, този път истински, да прескоча слънцето и след мек скок на приземяване, с величествени, широки кръгове върху леда, да покажа на Протектора Арним фон Саксендорф, че този народ е непобедим и неунищожим. Постигнах всичко. И родителите ми не се решаваха на такива опасни бравури. Но след въображаемото сблъскване с бога на слънцето Хелиос, аз не успях да се спусна върху върха на кънките. Обхванат от вълнение (бях сгрешил може би в пресмятането на скоковете или причината беше в непоносимата горещина, с която прожекторът-слънце ме заливаше от нажежената си близост), аз не успях да направя онова, което с най-голяма лекота изпълнявах на репетициите. Като ударен с огнен бич, смачкан като насекомо от сблъсъка с божествения ботуш на Хелиос (по-късно ще го чувствам като ботуша на Саксендорф) вместо върху кънките, аз паднах - неприятно ми е да призная това, но нямам избор - аз паднах, не, строполих се на задника си. С безпомощно изпънати крака, с треперещи свити зад гърба ръце, аз, Икар Губелкиян, несравнимият и ненадминатият, седях на леда, сякаш възседнал леден кон, покрит със синкавата сянка на прожектора, който преди малко, докато летях, простираше под мене неспокойно, дълбоко и враждебно море. Вероятно съм изглеждал неописуемо глупаво, изтръгнат грубо от екстаза, свален на земята от високия връх на илюзиите, хвърлен в калта, защото публиката, а това наистина рядко се случва на ледената арена, започна необуздано да се смее. По-късно (междувременно и другите танцьори бяха излезли на арената), много по-късно, когато вече бях в гримьорната, острият, самотен кикот, който избухваше тук-таме по трибуните, беше само продължение на общото веселие, предизвикано най-вероятно от възкресяването на смешната картина, която съм представлявал, мятайки се по леда. Естествено, смехът беше краткотраен, като лятна мълния. Удар, който не можеше да се спре. Рефлекс без възможност за контрол. Веднага след това, такъв е обичаят, сърдечният аплауз се зае да ми върне изгубения порив. В този момент аз не виждах в това нищо друго освен израз на учтивост, толкова естествен на ледените пързалки, че и през ум не ми мина (и сега споменавам тази възможност с най-големи резерви), че те призоваваха и мене и себе си към продължаване на борбата, че с това изразяваха своето разбиране за моя разказ и поуката от него. Бях далеч от тази мисъл. Докато зрителите все по-гласно ме ободряваха да повторя опита, да скоча отново към слънцето, аз седях на леда в същото онова нещастно и смешно положение, в което ме остави позорното падане. Не, не чувствувах нищо. Никакво унижение или срам, никакво вълнение. Само студ. Мразът сковаваше полека тялото ми и като че ли целият студ на ледената кора проникваше в костите ми. Сега знам, че този студ не е идвал от леда, а от сърцето ми, че ледът на сърцето ми се разливаше по тялото, за да се слее с пързалката, на която принадлежеше. Докато ставах (пропуснах дори да направя това по-бързо и по-рязко) отново срещнах погледа на Протектора. Повече не бе нужно да гадая мислите му. Блестящият му поглед ме обливаше, острото тясно лице излъчваше безкрайно облекчение. Ето - вероятно размисляше той - изглежда, че не трябва да си отивам. Виж го ти малкият арменец! Освен артистичните си възможности, прояви, няма съмнение, и невероятна прозорливост. Не, не случайно е арменец, може би и с малко жидовска кръв. Но и дяволът не е толкова черен, ако е добър кънкьор. Все едно дали случайно или нарочно е било това падане (ще стане ясно веднага), но то стана точно навреме. И за двамата. Колко глупаво би постъпил, ако бе предизвикал инцидент в първата или втората, особено във втората част, когато пантомимата вземаше все по-опасна насока и като че ли придобиваше политическо значение! И не само че би пропуснал едно първокласно преживяване, което в тази хълмиста провинция би могло да се смята като дар на онова провидение, под чиято закрила все още се превзема Изток, а обуздава Запад, но би се представил и като недодялан, брутален нибелунг, именно такъв, за какъвто съвсем неоснователно го провъзгласяваха неговите временни поданици. Но все пак, вероятно си е мислил той, трябва да се изчака още малко. Онзи долу се готви за нов скок и той ще бъде съдбоносен. Не трябва да се прибързва с изводите. Нужно е по някакви вътрешни канали, по интермедиалните пътища на душата да съобщи на арменеца мнението си. Ако падне, това може да бъде край на класическата школа на пързаляне и раждането на нещо ново върху леда, но ако скочи успешно, ако достигне слънцето - тогава какво? Тогава, това ще бъде твоят край, Арменецо! След това Арним фон Саксендорф (поемах движенията му в увеличени и натрапващи се размери) затвори разтворената върху предната ограда на ложата Програма и като че ли това не му бе достатъчно, сви я още веднъж и прекара нокътя на палеца си по свивката. Тя повече не му трябваше. Вече не можеше да се случи нещо, което той не би могъл да предвиди и за което не би бил готов. И тогава, неочаквано, от ложата вдясно от офицерската се надигна висок човек. Тихо, нарушавайки с безшумно движение спокойствието на изчакване, той се запъти по пътеката към изхода. Беше адвокатът Леонид Негован. Само за миг съзрях лицето му, обхванато от снопа лъчи на помощния прожектор. Той вече не се усмихваше, дори не търсеше учтив израз, за да прикрие отвращението, което го изпълваше. Не го познавах, бях чувал за него от поручик Й. С. Туряш. При друг случай щях да остана равнодушен, като към всеки почитател на моя талант. Той щеше да бъде само един от хилядите познавачи или игноранти, все едно, това нямаше никакво значение за изкуството ми. Сега, обаче, в навечерието на решителната битка със съдбата, този демонстративен жест на един съгражданин, това нещастно недоразумение (защото Негован несъмнено вярваше, че падането ми е било нарочно и че с комичността си е трябвало да се присмее на бунтовния дух, който според негово по-късно признание и той самият не приема, но и не му се противопоставя) беше много лошо знамение. Исках да викна след него: остани, ще видиш! Това беше грешка! Това няма да се повтори! Ще достигна и ще прескоча слънцето! Ще сваля Хелиос! Вече бях вдигнал ръка, но я спуснах... и той излезе. Междувременно оркестърът се върна към акордите, уговорени за случай на несгода и аз отново се озовах на външната, най-широка линия на първия от двадесетте кръга, с помощта на които пресъздавах надпреварата на Икар със слънцето и обиколката започна отначало. Всичко беше същото, някак си по-изгладено, по-изтънчено от първия път, но за мене, все пак, по-различно. За мене, повтарям, а не за зрителите, които от все сърце даваха подкрепата си - о, какви невежи! - на едно изкуство, което бе изгубило силата си; останала бе само блестяща, куха черупка. Въртях се без душа, като изгубила вътрешния си център ръждясала стрелка, чиято единствена опора е бил замахът, с който някога отдавна е била задвижена. Дори по-лошо, като стрелка без цел, като стрелка на часовник, от който са свалени цифрите, изтръгнато времето, унищожен смисълът на механизма. Бях само празно механично движение. И колкото повече наближаваше заключителният скок и сблъскването със слънцето, загатнато с crescendo, толкова повече ме обземаше някаква мъчителна несигурност. Почувствах непреодолима слабост. Мускулите и ставите отказваха да се подчинят на несигурната ми воля. Ледът непоносимо потрепваше под блясъка, който се спускаше от тавана и вместо да ме отблъсне като евентуално поприще на моето поражение, той непреодолимо ме привличаше. Чувствах желание да се протегна върху него, да докосна с бузата си ледената му страна и да потъна под него като баща ми Арам. Към мен хаотично и вражески се насочваха снопове светлина, от ледената повърхност излитаха неразбираеми за мене, нещастника, черни искри - сигнали от пропастта и всичко се превръщаше във водовъртеж от фойерверки, който помрачаваше съзнанието ми. Объркан, аз се въртях по площадката, по онази делта между яве и сън, в която предметите не изчезват, а придобиват аморфните, изкривени форми и разлати силуети на съня и губейки идентичността си, потъват в мрачен, потрепващ хаос. И когато се отхвърлих за последния скок и останах да витая във въздуха, опитвайки се да разбера какво става с моето апатично и разстроено тяло, аз отново бях ожарен от слънцето и ударен с огнен камшик по разголеното съзнание. Паднах на земята и се блъснах в бялата плоча на леда, където отзивчиво ме очакваше сърцевидният отпечатък от първото падане. Дива въздишка на облекчение се изтръгна в залата, а след това - гръмък, незлобен смях, смесен с ръкопляскане и одобрителни възгласи. А аз, какво направих аз? Какво направи синът на великия Арам, който потъна в Дунав, синът на Дебора, която потъна сред газовете на Берген-Белзен? Дали, засрамен, избяга в гримьорната? Дали, може би, се разплака? Или в пристъп на гняв разби главата си в леда? Не, аз не направих нищо подобно. Истинското падение на Икар Губелкиян започна именно с това безсрамно ставане, с начина, по който се изправих. Аз скочих на крака с грациозна, гъвкава, надута лекота, със свежестта на акробат, която гарантира, че не се е случило нищо, което не е предвидено в програмата. Тази проклета програма! А трябваше да се спра засрамено и да си отида. Да изпълзя като куче по търбуха си. Да намеря в крясъка отдушник на горчивината от поражението, което беше не само мое, не само поражение на Икар Губелкиян. То повали на гръб целия ми народ, неговата история, прадедите му и още неродените му потомци. С една дума, трябваше да призная поражението си и да обещая бъдеща победа, трябваше да бъда велик. А какво направих аз? Отстъпих - проклета да е суетата на артиста! - пред унизителното недоразумение с публиката, без да подозирам, че то ще определи съдбата ми и ще стане непресъхващ извор на моите неудачи. Аз, разбира се, не бях единственият паднал при изпълнение кънкьор. Такива несгоди стават по-често отколкото се предполага и за тях публиката винаги има повече разбиране отколкото за грешките и пропуските в другите изкуства. Известно бе, че са случайни. Моето падане не изглеждаше така - нима би могъл да падне случайно, два пъти едно след друго, майсторът на суверенния баланс на самия ръб на равновесието, артистът с неограничена фантазия и невероятен тренинг? Моето падане изглеждаше нарочно, то като че ли трябваше да създаде комичен ефект, да го предизвика в най-чувствителния шев, там, където абсолютното съвършенство се слива с тоталното несъвършенство. А има ли по-безумен начин да се изрази презрението към човека от присмеха над усилието му да се изравни с боговете? И така, аз, Икар Губелкиян, синът на недостижимия артист Арам Губелкиян, несбъднатият Икар, златнокрилият отмъстител, народният герой, летателят през световете, се оттеглих в гримьорната си, приветстван като победител. Влязох в нея като пребито куче, но никой не забеляза жалкото ми състояние. Никой, дори и треньорът Ебенеазар. Напротив, той ме посрещна блажен и възхитен, като че ли съм се върнал от някакъв друг свят, от света на мъртвите. Седях, без да мога да се помръдна и отговоря на поканата на Ебенеазар да измия под душа потта и изнурителната умора. Седях отмалял, с душа неспособна да се примири с фиаското - а ще може ли изобщо някога? Мисълта отказваше да се сроди с поражението, а още по-малко да го приеме като победа. Първото падане можеше и да бъде случайно. Достатъчно беше само едно невнимателно, непредвидено, недовършено или пресилено движение и летящата конструкция, поддържана във въздуха благодарение именно на изтънченото чувство за мярка, да се изкриви, размести и в крайна сметка да пропадне. Другото падане, обаче, нямаше оправдание. То стана при ясното съзнание, че в никакъв случай не бива да се случва, въпреки съпротивлението на волята и усилията на отчаяното тяло да го избегне. Защо тогава паднах? В какво бе грешката? Или грехът? Аз знаех това. Не ми беше известно само кога започва да действа механизмът на наказанието. Не знаех къде точно този "измислен бог", с когото се надпреварвах, постави вълшебната си палка в съвършената машина на моите движения, за да бъдат счупени спирачките на колелото на моето съвършенство. Тогава в гардероба, без почукване, влезе Протекторът на Областта Арним фон Саксендорф. Беше сам, без адютантите си. - Бяхте забележителен, господин Губелкиян - каза той, стискайки силно ръката ми - блестящо, ubernaturlich! Ubernaturlich, това е точната дума! Свръхестествено! Ние, германците, в последно време се оповаваме много в свръхестествените сили, но се опасявам, че ако нещата продължават да вървят така лошо, ще трябва все повече да се осланяме на тях. В това си приличаме - надарени с висши връзки, защитени с тайнствени съюзи. Ще видим какво ще излезе от това. Поне в нашия случай. Досега от провидението получавахме само обещания и тук-таме по някой залог във вид на територия, но никаква благосклонност. Това е малко, само малко повече от нищо. Във вашия случай всичко е по-известно. Предстои ви бъдеще. Обаче, вие, позволете на един искрен любител и по малко познавач, да оцени, че вие вече сте определили посоката му. С това подчертано падане, естествено. Позволявам си да кажа, рядка посока, така необходима за времето, в което живеем. Имам впечатление, че вашият треньор е съгласен с това? - Точно така, господин Генерал-майор, - Ебенеазар стоеше до дивана за масаж с пешкир в ръце - господин Генерал-майорът е абсолютно прав. Аз, обаче, не казах нищо. Подиграва ли ми се? Нима това падане, последица от една почти трагична грешка, от едно недоглеждане, може да бъде ценно? И може ли именно тази жестока подигравка с изкуството да бъде посоката, така необходима на това трудно време? - Не намирате ли, всъщност - обърна се той към мене, - че нашето време, без дори да имам предвид войната, е премного мрачно, твърде сериозно, по нибелунгски сухопарно, да не кажа високопарно, защото и двата епитета добре му прилягат? Време без очарование, без нежност, жестоко време. Век на издължен готически образ, на безволев дух, без лекота и преди всичко без веселост. Лишени сме от смях, а това е обезпокояващо. Поисках да му кажа, че преди малко го имахме и че хората добре се възползваха от тази възможност. Възможност, каквато повече не възнамерявам да им предлагам. Добре, че все пак не го казах, по-късно бих се разкайвал заради тази лъжа. - Да, господин Губелкиян, липсва ни смехът. Смехът наш насъщни. Трябва ни днес нашият смях насъщен. Всъщност, вие роднина ли сте на маестро Арам Губелкиян? Негов син? Така ли? О, трябваше веднага да се сетя, това е толкова ясно, просто боде очите! Наклоненото положение на главата, грацийната като на жокей фигура, южняшки матовата кожа. И това движение върху леда, като че ли не докосва арената, а струи над нея. Произходът ви, драги мой, е един открит шифър. Неотстранима дамга. Аз лично съм от Померания. Ние, северняците, сме издялали от северните ветрове и от традицията, разбира се. Фридрих Велики! Бисмарк, Блюхер! Ние сме издялани от едно цяло, там горе може да се запази само онова, което е от едно парче. Всичко останало отива по дяволите. Имал съм удоволствието да гледам господин баща ви на едно ревю във Висбаден. Тогава той беше суверенен владетел, крал на леда. Негово полярно височество! Мисля, че беше тридесет и шеста или тридесет и седма година, не си спомням точно, а след това, естествено, в Пеща. Бях известно време военно аташе там. И отново беше неповторим, wunderlich! Тогава вече блестеше в категорията на двойките. Не си спомням името на партньорката му. Можете ли да ми помогнете? Дебора Губелкиян? Майка ви, естествено! Трябваше да предположа. Сега е все едно. Във войната човек забравя всичко освен калибъра на муницията, която му трябва, но обикновено не я получава на време и разбира се, географските названия. Личните имена, особено тези от мирно време, изчезват. Трябва да призная, че не знам имената на половината офицери в моя щаб! Смешно, нали? Но добре си спомням името на момиченцето, в което бях влюбен, когато бях на осем години. Нима господин баща ви повече не играе? Невъзможно? Мъртъв? На тези години? Невероятно! Каква загуба! Моите съболезнования. Дори не му благодарих. Арним фон Саксендорф, съдейки по всичко, беше искрен. Дори и ако му беше поставена задача да унищожава евреи или родени с еврейски примеси, той сигурно би пощадил баща ми. Като човек притежаваше онова, с което се означава понятието "влюбен в леда", но все пак ми беше неприятно да слушам семейното ми име от неговите уста. Ако бях успял, сигурно щях да имам повече разбиране за утехата му. Но, аз не успях. Все още бях вцепенен от онова злощастно падане, чувствителен към всеки допир. - Но все още имаме един Губелкиян. Дали ще сгреша, ако кажа: не знам дали е по-добър, но по-необходим, несъмнено. Вие долавяте мисълта ми. Вашият треньор, господин... - Антон, господин Генерал-майор - добави Ебеаназар. - Господин Антон, убеден съм, долавя тази мисъл. Антон, казвате? А аз, виждате ли, бих се хванал на бас...Ето как видът лъже, въпреки расовия жиг, за който преди малко с толкова жар говорих. Кройката на главата ви, господин Антон, ми се струваше семитска, а вие сте, казахте словенец? Никога не бива да се прибързва. Какво исках да кажа? Да. Във всеки случай, ледените арени останаха без комици след Мартин Мунтзер, този великан на шегата, а в известен смисъл и след малко по-изтънчения Жигмунт Покровски, чийто стил се състоеше в иронизиране на онова, което изпълнява. Никой вече не е в състояние или по- точно, никой вече не се наема да артикулира и комичната страна на нашата надпревара с боговете. Девически чистата, мрачна, сурова, закопчана до гърло в мундира или в монашеското расо Хармония лети днес по леда. Това съвършенство изглежда толкова недействително. Бих казал, Губелкиян, почти черковно, но все пак наред със сакралния си репертоар, то е изворно, неподправено. То идва от душата ни, то изразява най- съкровените подбуди, духа на века. И ето, седите там, Губелкиян, в залата и се възхищавате на тази готическа катедрала от движения, на натруфения, изобилен релеф от жестове, умело съчетани в единно впечатление, а тук, вътре, несъмнено се чувствате недоволни, нещо ви е отнето, нещо ви е откраднато. Гледайки тази вечер вашата програма, аз се опитвах да разбера в какво, ако изключим Мунтзер, Покровски, е добре, да кажем и Хендерсон, имам предвид шеговитите му рустични номера и весели ревюта, и така, в какво се състои недостатъкът на класическата кънкьорска школа, дори и тогава, когато достига върховете на възможното. Мисля, че вие ми отворихте очите с тазвечерния си репертоар. Имам предвид начина, който пожелахте да демонстрирате между първото и второто падане. Падане, което несъмнено е било предвидено и онова, за което, докато цялата идея не бе разяснена с повторението, можехме да си помислим, че е било случайно, че само заради едно неудачно движение горе, във въздуха, сте изгубили битката с Хелиос, която сте искали да спечелите и с това, не зная, може би се лъжа, да извлечете от легендата за Икар една нова алтернатива, не само за Икар, в никакъв случай не само за него. Не съм ли прав? Ще се върна малко по- късно на впечатленията от първите две части, ако естествено има време. Струва ми се, че треньорът вече ви е взел под своя закрила и няма да ви лишавам от заслужения масаж. И така, имам предвид, вашият смисъл за неочакваната поанта, вашето умение да се присмеете на собствения екстаз. Да придадете едно човешко измерение на собствения полет, на добре обмисления неуспех. И ние, изведнъж, съвсем свободно слизаме на леда, не го гледаме отгоре като олтар, на който се върши някакво неразбираемо за нас богослужение на непознат език и на непознат бог. И може би започваме да се чувствуваме равноправни с това все пак несъвършено съвършенство. И макар че това несъвършенство е изкуствено, следователно в известен смисъл съвършено, ние го приемаме като нещо общо, достъпно, близко. Следите ли мисълта ми? Добре? Тази частичност, тази незавършеност е нещо наше от незапомнени времена, то е нещо от тази страна, истинско, изпитано, престрадано, свикнали сме с него във всички свои начинания през историята. И в собствения си живот, естествено. Защото във всичко успяваме, ако изобщо успеем, частично - наполовина, две трети или най- често се задоволяваме с някаква бедна четвъртина от целта. Веднага да кажа, ние вече не се възхищаваме, по-точно, ние все още се възхищаваме, но не повече на онази чиста, стерилна форма, ние сме съучастници. Хванали сме се на хорото, влезли сме в играта. И вашите падания, неочакваната посърналост, строго наблюдаваните несгоди, несгоди в кавички, мобилизират всички наши симпатии за вас, без да дразнят чувствителността ни с грубостта, която носи случаят. И онова, което с повтарянето си би провалило другите кънкьори, вас ви спасява. Какво говоря, възвишава ви. Защото, вашите падения, скъпи мой Губелкиян, са наистина божествени. Gotlich, дори и независимо от безпогрешността, с която са изпълнени. Би изглеждало, че щом като веднъж сте изневерили на съвършенството, няма да прибегнете към него именно в мига на изневярата. Вие, обаче, постигате върховно съвършенство точно в момента, когато го подлагате на присмех. Именно тогава вие сте съвършено несъвършен, защото сте несъвършено съвършен. Какъв парадокс? Колко го ненавиждах в този момент и колко жадно го слушах. Още тогава, докато опаката насока на изкуството ми бе още в зародиш, Арним фон Саксендорф предвиди с пророческо умение дълбочината и вида на моето падение. Безпогрешно определи моето неизмеримо и непростимо предателство спрямо Изкуството. Тогава бях повече от сигурен, че ми се присмива, но че в тази ехидна ирония изразява към мене и някакво съжаление, което правеше този присмех още по-болезнен. - Не си спомням скоро да съм се смял така искрено, продължаваше той. - Извинете ме, но не мога да се въздържа и сега, като си спомня как се простряхте върху леда. Като че ли експлодира бомба. Вероятно сте репетирали дълго тези падания, докато не сте постигнали точно желаното и отстранили всичко, което прави падането на клоуните така неубедително. Така ли е? Гледах го мрачно. Ако погледът можеше да убива, той сигурно би бил мъртъв на място. Разбира се, не отговорих нищо. Да му кажа, че съм репетирал точно обратното? Той знаеше това. Не беше глупак. Може би всичко друго, но не и глупак. - Защото вие не сте палячо, господин Губелкиян, не сте комедиант. Вие сте обикновен човек, който не може да измери мощта си и претърпявайки заслужени поражения заради това, предизвиква благосклонна усмивка. Вземете само вашия объркан Икар. Той е заточен, добре. Изгубил е свободата си и страда заради това. Добре. Заедно с баща си търси изход от лабиринта на Минос и не го намира. Преследва го ревът на божественото говедо. Отчаянието му расте. Баща му, за щастие, е конструктор, строител. Птиците го вдъхновяват. Той ще направи крила за двамата и те ще отлетят от Крит. Виждаме как този невероятен план успява. Малкото семейно ято лети към родния край. Най- после Икар има своята свобода. Да видим как ще я използва? В началото тя има смисъл, има практическа цел. Ще си отиде у дома. Но момчето е дръзко, по гръцки надменно. Защо по гръцки? Би могло също така да се каже германски, англосаксонски, славянски? Надменен като китаец или бушмен. Всички ние сме деца на суетата. И така Икар злоупотребява свободата, надпреварва се с безсмъртните, въоръжен само със слабите крила и неизмеримата си воля, да не кажем грандомания. Иска да покори Боговете, той - смъртният- да ги смени. И естествено, не успява. Хвърлен е в морето, хвърлен е за храна на рибите. Другояче не би могло и да бъде. Всеки друг край би бил неистински, опасно лъжовен, Гулбекиян. Би подхранвал напразни надежди. Може би там, на леда, това би могло и да стане, не казвам нищо. Шестдесет и девет комбинации, одобрени от ИЕВ, обаче, не са достатъчни за промяна на света. Вие можете всичко. Каквото пожелаете. Вие сте велик. Но другите не биха могли да ви следват. Извън арената. извън царството на леда, тази победа над небето е нереална. И не мечтайте за това. Вие, разбира се, и не размисляте за това. Вие сте твърде много артист, за да се занимавате с нашите нещастни земни проблеми. На вас ви е нужно жизнено пространство, вие го имате, светът е вашето жизнено пространство. Нали така? Да, помислих си, пространството на моя позор, жизненото пространство на моето падение. Той се отмести. - А сега ще ви оставя на заслужената почивка. Вашият треньор става нетърпелив. Антон му беше името, нали? Чудно. Никога не бих допуснал. По- скоро бих помислил, че се казва Исак или Симон. Няма нищо. Вярвам, че ще имате разбиране за моето мнение. Дайте ни колкото се може повече такива невероятни падания със съвършенството, с което ги постигате и бъдещето ще бъде ваше. Ледът на Европа ще принадлежи на Губелкиян. След това вдигна ръка за поздрав, обърна се на пети и хвана дръжката на вратата. Но преди да си тръгне още веднъж се обърна и каза с някакъв чуден, променен глас, като че ли говори не Арним фон Саксендорф, генерал -майор и Протектор на Областта, а подтиснат и объркан човек в кобно недоумение. За първи път нямаше и следа от ирония в гласа му. - Има, обаче, нещо странно в цялата тази легенда, Губелкиян. Забелязахте ли? Почувствахте ли, няма никакво значение. че умереният Дедал е останал жив. Митът днес признава само неуспелия летател, крилатия Икар. Само него. Добрият занаятчия Дедал е забравен. Несправедливо пренебрегнат, без дори да се споменава. И знаете ли защо, Губелкиян? Вероятно защото такъв трезвен и научно боязлив, той е признал една чужда, една наложена граница. Защото сляпо и робски се е придържал към вътрешността на кръга, който ни е определен, защото е изневерил и проиграл шанса да излезе от него, защото е показал, че е твърде малко човек, за да бъде бог. Размислете за това, има в тази проклета легенда някакво нравоучение. И останете със здраве! Отиде си, като затвори тихо вратата след себе си, оставяйки Ебенеазар да ме заведе до душа и ме положи след къпането на масата за масаж. Така бе обърната една нова, позорна страница в книгата на моя живот и следните редове ще бъдат посветения на нея.
(с) Борислав Пекич, 1967 |
