|
|
Пројекат Растко : Бугарска : Уметност УСПЕНИЕТО И ПАДЕНИЕТО НА ИКАР ГУБЕЛКИЯН Борислав Пекич III. Хиляда деветстотин четиридесет и втора година. За първи път след спечелването на европейския шампионат в индивидуална конкуренция, същия онзи, на който родителите ми, за съжаление, както винаги, заеха второто място в състезанието по двойки, аз трябваше да танцувам върху леда в този град. Още веднъж моля да се уважат сериозните причини, заради които не споменавам името му. Макар и шампион, аз всъщност бях начинаещ, който още не бе показал истинските си възможности. Артист, комуто познавачите единодушно предричаха бъдеще на достоен наследник на славните майстори и, разбира се, на Губелкиян, на Арам Губелкиян, моя покоен баща. Бях се подготвял съвестно. В това всеотдайно ми помагаше Ебенеазар, бившият треньор на баща ми, който се прикриваше под името Антон и беше повече приятел и доверен човек отколкото съветник и съдия, защото Арам Губелкиян беше човек, който най-строго и най-неподкупно оценяваше самия себе си. Въпреки съпротивлението на Ебенеазар - добрият човек се боеше, че окупаторите ще изтълкуват моята програма като предизвикателство (каквото всъщност и беше), аз бях решил да включа като главна точка в изпълнението си "Полета на Икар". Необикновено смел танц, който родителите ми бяха лансирали в собствена хореография, която не би могъл да изпълни никой освен тях. Позволявам си да кажа, че обогатих този стремителен танц с няколко опасни фигури - три тройни завъртания във въздуха, три последователни пируети и един силен скок, увенчан с подскок с меко посрещане върху върховете на кънките в поза, наподобяваща свален римски кръст. Желаех да приближа колкото се може повече изпълнението на древната антична легенда за амбициозния и неблагоразумен дедалов син Икар, чието име носех, до нейния праизвор. Аз исках да пресъздам пред очите на окупираните във войната зрители поучителния разказ за строителя и ваятеля Дедал с ограничени средства, с изпробвани хармонични движения и с тихия съпровод на един Бетовенов концерт. Желаех да разкажа как, за да избяга със сина си Икар от критския лабиринт, където върху кръвта на девици царувал биколикият бог Минотавър, Дедал направил крила от птичи пера, прикрепил ги с восък за лопатките на сина си и за своите и заедно напуснали негостолюбивия остров на Минос. Исках да създам танц за необуздания, високомерен и неопитен Икар, който в лош миг помислил, че може да се надпреварва с господарите на небето и дори с малко късмет и смелост да ги победи, така както успял да унижи и един земен властелин. Моят танц трябваше да разкаже как онзи Икар необмислено се приближил до слънцето и восъкът, свързващ цялата конструкция с тялото, се разтопил от огнения зной, крилата паднали, а младият безумец бил наказан за нечуваната си дързост със стремглаво падане в океана. Моят Икар, обаче, нямаше да потъне. (Икар на моите родители, естествено, потъва, но това бе само повторение на древния разказ, а не опит да се отправи едно ново послание към днешните хора). И понеже бе заточеник на Минос и робството му илюстрираше унизителното положение на един народ под вражеска окупация, моят Икар, макар и лишен от крила и вече прежален, трябваше да намери сили да полети отново към висините и в безметежната свобода, свободата, която желаех и за своите съграждани, да се задържи там само с помощта на несломимата си воля. Исках зрителите ми да усетят във волята на Икар призив за изявяване на тяхната, да съзрат в моментната му катастрофа преходността на съдбата си и да се вдъхновят от бунтовния икаров дух. Що се отнася до техническата страна в изпълнението на тази легенда, трябва да кажа, че понеже завиждах на дедаловия син за страстния копнеж към Невъзможното, в който живее и самият дух на Изкуството, при моделирането и усъвършенствуването на пантомимата аз неустрашимо следвах неговата смелост. Правех това, естествено, в границите, в които физическите закони като затворническа крепост опасват нашите неутолими амбиции, надявайки се, че някакво чудо ще ми помогне да ги преодлея. Мечтаех - о, Господи, каква лудост - да се освободя от гравитацията, която в моментите на екстаз от полета, винаги безмилостно ме теглеше към земята. Исках да отдам с това нужната почит към паметта на убитите ми родители, защото тяхната гибел бе също толкова неразривно свързана както бяха свързани животите им и техният величествен танц върху леда. Ако тя не беше задушена в Берген-Белзен, той не би се удавил в Дунав и може би аз не бих преживял това срамно падение, на което е посветена тази изповед. Това трябваше да бъде една твърде необикновена панихида, по-скоро демонстрация отколкото годишнина, още повече ако се знае, че тя ще се извърши пред виновниците за гибелта им, олицетворени, макар и самият той да не бе взел лично участие в това, в личността на Протектора на областта - генерал-майор Арним фон Саксендорф, за когото знаех, че като страстен любител на художественото пързаляне, ще присъства на моето представление. Не чувствувах възбуда. Ледената площадка ми беше позната. Бях близък със заледената, твърда, яйцевидна повърхност, върху която се оглеждаха прозрачните сцени на таванската конструкция, като че ли над ледената арена бе поставена мрежа от нежни, гигантски окна. Репетирайки, гледах какво правят съперниците ми - с тази силна дума само условно означавам тези нещастни палячовци. Опипвах с пръсти леда, опознавах грапавините му, защото няма машина, която би могла да изглади малките гънчици, бъдещите драскотини, плитките резки, които назъбените върхове на кънките ще врежат, паякообразната ципа от неправилни възли, всеки от които ще остави по една бяла, покрита с леден прах следа от затворената елипса на танца. След двамата предшествали ме изпълнители, изпратени с учтиво, но безцветно одобрение, което прави от кънкьорската арена може би най-конвенционалната публична изява (никъде не е записано някой да е чул освирквания или негодувания, толкова обичайни за театъра и концертите), по мегафона бе обявено, че европейският шампион Икар Губелкиян, който се появява за първи път след шампионата и затова се препоръчва на благоразположението на уважаемите зрители, ще изпълни една особена програма, нова версия на известната като "Полета на Икар" пантомима. Публиката ме познаваше само по име, бях блеснал като мълния на артистичния небосклон в навечерието на войната и не бях успял да прибавя популярност към титлата си в изпълнения с неизвестности кошмар. Бях посрещнат, както повелява обичаят, сърдечно, но аз знаех, че живото ръкопляскане на кръглата тъмнина е адресирано към паметта на родителите ми, а не към мене. Бях искрено доволен от това, защото цялата ми програма в крайна сметка бе съставена така, че да събуди този спомен и с помощта на вълнуващия разказ за Икар да го направи бунтовен, жадуващ отмъщение. И аз енергично се плъзнах по леда. Спокойното, забавено начало описваше пребиваването на Икар и Дедал в тъмницата на критския лабиринт, болезнения им копнеж за свобода, засилен по-късно от мъчителното "блуждаене из мрачните катакомби в търсене на изход". Подземният затвор беше представен от тъмнината, която аз, осветен от самотен сив прожектор, пробивах, дълбаех, копаех като къртица. Ах, ако само можех да преодолея проклетата ограниченост на изкуството си, ако още тогава, както успях по-късно, се бях излекувал от вродената склонност към метафизичност, то щях да покажа, че лабиринтът на Минос е бил проектиран от самия Дедал. Факт, който би хвърлил върху това заплетено положение някаква нова светлина - като че ли всички ние, събрани в тази наподобяваща ада арена, сме виновни сами за съдбата си. Като че ли сами сме си построили този лабиринт на страха и позора, за да изгнием в неговия мрак с напразния копнеж за свобода. Завърших това "търсене на изход" без нито една грешка - живописно и картинно - като че ли само давах израз на ужаса си пред плахия рев на божественото говедо, в което исках да бъде видяна расата на окупатора. Направих това така достоверно, че и малобройните зрители, които бяха останали без печатана програма, веднага схванаха, че възпявам (не мога да намеря по-близко понятие от "по омировски") и тяхното положение и техния копнеж за свобода и смаяни и ако е възможно - приятно уплашени от искреността и откровеността, с които дадох израз на своите и на техните чувства, просто забравиха да ме наградят с аплодисменти. Или пък може би сковани от страх, те посрещнаха края на този символичен увод с напрегнато, ледено мълчание. Протекторът Саксендорф, обаче, имаше Програма. Когато се плъзгах покрай офицерската ложа, а правех това често, защото се стараех ключовите сцени на отчаяното икарово робство, сдобиването с изкуствени крила, полета към небето, смъртоносната прегръдка на слънцето, падането в пропастта и най-после чудесното повторно издигане да се разгръщат пред тази мрачна, обвита с бяла драперия кутия, в която самодоволно се пъчеше ариевската свита. И когато, правейки кръг, се озовавах пред офицерите, четях, не без трепет, мълчаливото предупреждение върху все по-мрачното и навъсено лице на Протектора, което красноречиво говореше, че моето обидно намерение е разбрано, както и опасното потвърждение, че му е отделено сериозно внимание. Но аз не мислих за последиците от моето предизвикателство. Нима двойникът ми Икар е мислил за господарите на небето, когато самотен и неопитен се е изправил пред тях? И когато скритият оркестър, с потрепващия звук на единствения струнен инструмент, загатна след кратка пауза продължението на разказа, аз, ободряван от мълчаливото одобрение на съгражданите ми и от арогантното пренебрежение на офицерите, отдадох, без да се смущавам, тялото си на неизвестната битка с Недостижимото. Най-напред, естествено, получих крилата от бащата Дедал. Това бяха, макар и невидими, несъразмерно големи птичи крила. Колебливите скокове, с които пресъздавах напразните опити да се издигна над земята, говореха за тяхната тромавост. Всъщност това бяха жилави еластични ципи от кравешки мехур, облепени с меки блестящи пера. По-късно в града започнаха да говорят, че наистина са ми пoраснали крила, защото без тях не бих могъл така стремително, така свободно да се премятам над леда, откривайки безмерната наслада на бившия роб от получената отново свобода. Говореха, че от време на време наистина са ги виждали на гърба ми, там, където и аз самият усещах, че под трикото вдлъбнатините на лопатките ми копнееха да се превърнат в крила. Някои жени, омагьосани от невероятните ми движения, се кълняха, че на моменти дори виждали крила, подобни на ангелски върху леко оголените ми рамене, че забелязвали пернати ярко червени крила, като тези на Архангел Гавраил от сцената, в която той съобщава благата вест на Богородица и че тези орлови крила (те чували дори и съскащия им шум) потрепвали, издигали ме над кристалния лед към горящия прожектор в основата на свода на залата, към огромното слънце, към което се стремях, привлечен от полумрачното пространство зад него, идващо вероятно от успешното режисьорско свързване на проникващите от покрива кървави лъчи, лунната студенина и бисерно бялата извираща от ледения блок светлина. С тези, естествено, само имагинерни крила, описвайки постепенно родилните мъки на първия полет, изучаван с упорито наблюдаване на едва осъзналите крилата си птичета - аз, напуснал вече кобния лабиринт, бързах към отечеството. Увеличавах скоковете и пируетите, продължавах завъртанията и усложнявах стъпките. И така, редувайки фигури с изключителна сложност, но с просто значение, все повече се издигах към небето. Скоковете Salchow, Paulsen, Boecekl, Walley (известни и като Pat Low), Lutz, а след това "loop", "Counter", "the three jump", завоюваха нови сфери за мене. Витаех, естествено, привидно (макар че това издигане изглеждаше на всички изумително истинско) във все по-високите пластове на небето, на което средните прожектори от практикаблите създаваха перспективата и синевината на лазура. Завърших втората част от "Полета на Икар" и неговата необуздана наслада от повторно придобитата свобода, неговото хармонично пътешествие към дома. Бях получил между облаците самочувствие, разказано с широко, равномерно и спокойно кръжене в елипсовидна форма, с бавни орлови кръгове в лишеното от полъха на вятъра небесно спокойствие. Бях изумителен и знаех това, макар че одобрението, поне гласното, и този път не последва. Обаче, докато се покланях, в съвършената тишина на омагьосаната арена, аз го усетих в горящите очи, в стиснатите юмруци и в неестественото положение на свитите, сгърчени и изкривени тела на занемелите зрители. В тази картина с размити цветове, разлати линии и несиметрично разпределени силуети, които откроени в седалките, създаваха неописуем хаос от впечатления, успях някак си да забележа поручик Яков Себастиян Туряш в белогвардейска униформа, леля му Jachanu, графиня di Poglio, нейния мазен, винаги сънлив мъж и неговия белградски роднина, адвоката Леонид Негован, около чиито обкръжени с брада устни витаеше полуодобрителна, полусаркастична усмивка. Усмивка, която приветства художественото творение, но която с безразличие заявява, че неговото поръчение му досажда, че не го засяга и че и през ум не му минава да откликне и изложи съвестта си на някакво усилие. В този анонимен хаос Арним фон Саксендорф седеше вцепенен, прав като пред стрелба, неприятно забележим, като направена върху платно груба рисунка с тебешир, която все повече губи своята острота и очертания. Разтворената Програма, поставена върху предната преграда на ложата, беше пред очите му, макар че той повече не я поглеждаше. Не бих могъл със сигурност да твърдя, че още тогава ме бе прозрял. Разказът не беше разказан докрай. Онзи, който той знаеше, завършваше с поражение на бунта и то опровергаваше целта му. Това не беше легенда, която раздухва недоволство. Напротив, добре разказана, тя прави хората пасивни, съобщава им, че всяка съпротива срещу властниците е невъзможна и дори равносилна на самоубийство. Не, наистина не бих могъл да твърдя, че ме бе прозрял. Наблюдаваше ме внимателно, ако играещият и непостоянен отблясък на очилата на Саксендорф изобщо допускаше да се определи точния обект на неговото внимание. Следеше ме проницателно, но не в смисъл на физическо виждане, както ме гледаше например Яков Себастиян Туряш или повечето от зрителите. Увлечен от противоречиви чувства на уважение и подозрение, той по-скоро се опитваше да ме разчлени, да ме разглоби като отдавна известен и използван механизъм, чието внезапно своенравно поведение (като че ли часовникът бе тръгнал назад) трябва най-напред да бъде обяснено, а едва след това нещата да бъдат поставени на място. Спомням си само, че аз, в очакване на оркестъра, се питах за какво мисли сега един от победителите при Припетските мочурища, завоевателят на Минск и разорителят на Вязма, четвъртитият, безизразен образ с малко заруменели увехнали бузи и тъп нос (това беше единствената жива подробност на него), незначително разголени изкуствени зъби, сухо, жилаво тяло, обложено със зелена униформа като със защитна кора? Дали се пита: какво възнамерява този безобразен арменец? Мисли ли: той наистина е добър! Нещо повече, той е невероятен! Каква сигурност при отскока! Каква елегантност на скоковете, каква изтънченост в движенията, дори и на онези части на тялото, които не са пряко ангажирани в метафората! Какво разнообразие на стъпките! Какво въображение във фигурите! Несъмнено, мислеше той, сигурен съм, че е мислил така, това арменче е талант, един от най-големите, които познава, а познаваше много. Познаваше добре леда на Европа, а и на целия свят. Някога и сам се бе пързалял. Зная това, лично ми го беше казал. Нищо особено, аматьорски, но познава копнежа на тялото да стигне до съвършенството, което се изплъзва или заради вродена неспособност или заради недостатъчно упражнения. "Задълженията ми във войската, каза, не ми позволяваха да напредвам, а може би така е и по-добре. Ако не сте от най-благороден метал, не изковавайте от себе си артист; въпреки успехите, ще си останете само безнадежден аматьор, призрак без сърце върху леда". Съгласих се предпазливо с него, за да не го обидя. "Станах войник вместо артист", каза замислено той. "Добър войник, отбелязах, войник - артист". "Празни приказки, каза той, и в това съм аматьор, само че не се забелязва. Във войната по-трудно можете да установите това, още повече, ако побеждавате!" "Точно това и мислех, казах, нима може с дилетански способности да се спечели една битка като онази при Вязма?" Той се засмя. "Aз все пак не съм дилетант, не ме подценявайте повече, отколкото правя аз самият. Губелкиян, аз бях аматьор, но това е нещо друго. Това е един вид недорасъл професионалист. В края на краищата, завършил съм най-добрите военни школи, познавам техниката на масово убиване. Не, не съм бил дилетант. Но ако искате да знаете, всеки малко по-добър курсант от подофицерска школа, ако имаше това, с което разполагахме ние като материал и хора и естествено, ако бе изправен пред объркани и неорганизирани войски като руснаците, които срещахме през първите дни при Вязма, сигурно щеше да бъде победител." След това добави: "Сумира ли се, обаче, всичко, би било по-добре, ако бях подхранвал своите илюзии и ги задоволявах дори и само с фенерите на състезанията". "Бихте отишли на война и като кънкьор", казах. "Да, отговори той, но в най-лошия случай като поручик, а не като генерал, чиито победи извоюва врагът". Това беше нашият последен разговор. Дали сега този човек си задава въпроса - какво възнамерява това арменче с тази смешна парабола за глупавия летател и неговото падение? В края на краищата, Икар е извоювал свободата си, но е умрял, мътните води са го отнесли, ако изобщо е останало нещо от него при падането. Разказът всъщност би трябвало да прозвучи миролюбиво, но не беше така. Напротив, звучеше като предизвикателство. Независимо от края или може би, точно заради него. Може би искаше да каже: бунтувайте се, макар че няма смисъл, бунтувайте се, макар че този бунт ще ви убие, ще ви унищожи, бунтувайте се заради самия бунт, заради съхраняването на прометеевия дух. Sub specie aeternitatis. Съмнявам се, че е имал толкова доверие в моя смисъл за абстракция. По-скоро във всичко е видял само присмех, отправен към него и войнишката му кариера, лека ирония към полета в наполеоновите висини, към бога - слънце на военната стратегия и тактика и неговото позорно падение в блатото на тъмничар на цяла една нация. По-скоро си е помислил - това е разказ за мене, за моя живот, за това как съм изгубил смисъла му. И когато танцът ми е докоснал най-съкровеното в задрямалото родолюбие на съгражданите ми (той сигурно е почувствал това, усетил го е в опиянението им), може би се е запитал няма ли в танца ми някакво субверсивно поръчение? Запитал се е дали трябва да се обиди, да покани офицерите демонстративно да напуснат залата, да се измъкнат преди този безмълвен хлапак да доведе до край своята дързост, естествено, ако става дума за някаква неприятелска демонстрация, а не за развихрена и в същността си безобидна художествена фантазия? Ако става дума само за едно съвършено пресъздадено артистично хрумване, ще излезе глупак, нещо повече - недодялан глупак. Ще прибави още един към слуховете за тъпостта на германците. Ако пък случайно от този чудесен, обаятелен "Полет на Икар" се роди нов художествен стил, някаква нова школа - Charlotte Oekschlagel или дори Jackson Hajnes, нему ще се падне жалката чест да бъде първият човек, който не е разбрал това. И така, какво да направи, питаше се Арним фон Саксендорф, Протекторът? Да си отиде и да се лиши от насладата; да остане, отдавайки се на предизвикателното изкушение и на дълбокия копнеж за първокласно духовно преживяване или да рискува това удоволствие да бъде развалено от някакъв глупав инцидент? Да си отиде и утре, вдругиден, след седмица, трезво, спокойно да разгледа случая и да накаже арменеца, ако се установи, че със своето, да го вземат дяволите, съвършено творение, е обидил въоръжените сили на Reichа? Не трябва да се пренебрегва фактът, че жителите на Протектората в последно време са неспокойни, че проявяват признаци на гордост и че поверителните доклади на доверените лица от средите на населението говорят за нарастване на недоволството и бунтовническо настроение, макар че не могат да кажат нищо за неговите източници, освен че го свързват с бандитската пропаганда и успеха на някои разбойнически акции. Един пример, мълниеносен и жесток, би могъл може би да ги спре? Пример на някого, чието име се помни. Не на някакъв обущар, учител или писарушка. Това трябва да бъде известен и обичан човек. Някой артист, може би. Национална гордост. Макар че тези отмъщения винаги носят риск и той би искал да го избегне, ако е възможно. Той не желае да бъде свиреп и няма да бъде такъв, докато не го принудят, но по всичко изглежда, че ще го принудят. И каква полза от това? С всеки обесен си навличаш на врата разгневеното стадо негови роднини и приятели, които иначе биха били послушни. Поне теоретично. Практически, обаче, те не са послушни. Така че е все едно. Бесил, не бесил, мъкнеше ги на гърба си. Защо тогава да не беси? Или защо да беси, ако това не може да спре убиването? Познавайки Саксендорф, знаех, че размисля така или поне приблизително така. Беше му, несъмнено, много трудно, да нарича, като любител, изкуството ми с обидни имена, но очевидно дължеше това на здравия разум. Моментът изискваше да прояви лукавство. Съдейки по всичко, щеше да остане на мястото си, като че ли не се случва нищо особено, а може би и не се случва. Може би моят танц е само лично разчистване на сметките със съвестта, отделена от съгражданите ми с безкрайната пропаст на неразбирането и неволното равнодушие. Ще се направи, че не разбира, ето че смекчи, както и предполагах, мрачния израз на лицето си. Вероятно съзнаваше, че изглежда намръщено, твърде загрижено за случая, така навъсено и уязвимо, че прилича на човек, признал поражението пред диверсията, прикрита в танца ми. От друга страна, обаче, такава примирителна постъпка би могла при известни обстоятелства да му донесе големи неволи. А ако някой подчинен нему офицер, в щаба му имаше такива глупаци, (беше се разправял с тях и за други, по-безобидни неща), направи донесение за този прозрачен маскарад в Берлин в Канцеларията на Reicha или което е още по-лошо в Централата Gecheim Staatspolizeie на Принц Албрехт щрасе, пасивността му ще бъде изтълкувана като нехайство или, да пази Бог, като съгласие, като мълчаливо солидаризиране със субверсивното поръчение на моето представление. И докато оркестърът тихо свиреше прелюдията към Третата част, Арним фон Саксендорф се озърна дискретно, почти незабележимо, изучавайки лицата на офицерите си. Подредени в три къси, стъпаловидни реда, бледорозови, като че ли излезли от пресата за копиране, всички те повтаряха като обикновен лист попивателна хартия, все по-бледо и по-бледо, замръзналия израз на съседа си. Не, те не разбираха нищо, бяха удивени и това беше всичко. Може би, може би, само онзи неразгадаем Туряш? Белогвардейският поручик Яков Себастиян Туряш, да го вземат дяволите, беше тук като свой и познаваше душата на този недостъпен и несигурен народ. Но той и хабер си нямаше от кънкьорство. Изкуството не го интересуваше, беше тук само от името на чичо си - Коменданта, полковник Емилиян Ян Туряш. Не, той не разбираше нищо. Чичото би разбрал, с него би могъл дори да се посъветва. За съжаление, при последния лов във владението на Туряш в Дол, господин полковникът си навехна крака. Наложи се да се извини и сега, заради едно малко невнимание, усложнено от капризите на един кон, той, Арним фон Саксендорф, победителят от Припетските мочурища, носителят на Железния кръст с дъбови листа и брилянти, трябва, сломен от неизвестност и без ничия помощ, сам да решава загадката, пред която го изправи един злочест арменец. Никой от тях не разбира нищо. Толкова по-добре! В това разчистване на сметките ще бъдем сами, Арним и Икар, или по-точно Минос и Икар, кралят и неговият роб. Изток и Запад, два народа, две раси, две професии, две воли, цели два свята, предоставени на милостта на своя изконен кървав конфликт. Едва тогава генералът се обърна към мене и се усмихна. В същност, това не беше усмивка - една усмивка би трябвало да изразява или омаловажаване или одобряване, но Арним фон Саксендорф не беше готов да изрази каквото и да било преди да бъде наясно със смисъла на тази кънкьорска авантюра. Това беше само слабо избистряне, прочистване на лицето. Скулите почти незабележимо се отдалечиха, мускулите се отпуснаха, мрежата на лишения от защитата на очилата поглед падна, устните отново покриха зъбите, като че ли някакъв носещ винт се беше разхлабил в конструкцията на тази масивна глава и тя, без да се разпада, се килна леко встрани. Сега знаех, че ще остане до края. Бях доволен. Струваше ми се (каква прибързаност!), че вече съм спечелил победата, че съм я завоювал, макар че най-трудната и най-опасната част от програмата още не беше изпълнена. В Третата финална част на пантомимата моят Икар, опиянен от движенията, понесен от лекотата на небесната обиколка, в която негови партньори бяха самотните морски орли, забрави, че пътува към отечеството и родното огнище и стигна до нещастната идея да надрасне в птичето си умение боговете, поне онези от тях, които си служеха с крила и се гордееха с летателната си мощ. Не вярвам, че е мислил за Гигантите, въпреки че те бяха достатъчно могъщи, за да въведат ред в границите на вселената в случай на опасност. По времето на Икар те отдавна вече бяха унищожени в Гигантомахия. Създателят на ветровете Борей, независимо от унищожителната си мощ, беше само малък местен бог, а зевсовата дъщеря Хеба Kallisphyros си оставаше само една по-авторитетна слугиня, във всеки случай само домоуправителка на Олимп. По онова време тя вероятно вече е била сменена от Ганимед. Златнокрилият Ерос беше още дете, едно несериозно хлапе, недостойно за предизвикателство. Оставаше Хермес. Хермес или Хелиос. Нито единият, нито другият бяха крилати по рождение, но и Икар не беше такъв. Крилатата колесница на Хелиос, Петасосът - крилатият пътнически шлем и крилатите сандали на Хермес бяха равностойни на крилете на Икар, които орлите му бяха дали. Всеки от тях, и Хермес, и Хелиос, заслужаваше победата. В лицето на Хермес, вестоносеца на боговете и изпълнителя на волята им, моят двойник би могъл да победи всички богове едновременно. Имайки предвид гръцката му грандомания, вярвам, че е мечтаел за това, но знаейки от легендата как е бил наказан, убеден съм, че сигурно си е мислил за слънчевия Хелиос. Хермес бе могъщ, но далечен и разкъсван от задължения бог. Той никога не е у дома си, винаги е проклето забързан нанякъде. Как би могъл да го открие, да му поднесе предизвикателството си? Хелиос бе тук, над него. Изпотяваше лопатките му и обгаряше челото му с блясъка на златната си слава. Струваше му се, че трябва само да протегне ръка и да го изтръгне от огнената му колесница или прескачайки я, просто да му се присмее. И той ще види това, защото е известен като Всевиждащия. Дори и ако борбата продължи до дълбока нощ и той откара горящата си колесница през западните порти, пак ще го види в тъмнината и ще признае надмощието му. А може би ще поиска да продължи надпреварата, да продължи деня, нарушавайки заради суетата си природните закони? Това също е победа - да принудиш един бог да занемари задълженията и навиците си, заради надпреварата с един смъртен. Да, няма съмнение, изборът на Икар бе паднал върху Хелиос и той без колебание се впусна в надпревара с него.
(с) Борислав Пекич, 1967 |
