|
|
Пројекат Растко : Бугарска : Уметност 8. ЧЕКМЕДЖЕ ОТ ОРЕХОВО ДЪРВО Милорад Павич Милорад Павич: Кутия за писане Ако се махне дясната стена на средната ваничка, от тази страна на кухината ще излети изхвърлено с помощта на пружина чекмедженце, направено от орехово дърво (8). Това чекмедженце съдържа ръкопис, навит като тръба и замотан в откъснат от някакъв комикс лист. Комиксът изобразява бик, от чиито челюсти тече пяна. На гърба му яздят младеж и девойка, обърнати един към друг. Комиксът е на английски и е озаглавен "Third Argument". Когато се махне комиксът, появява се споменатият ръкопис. Това е тетрадка, чиито листове, изписани със зелено мастило, напомнят на попивателна хартия и имат едва забележим знак, че хартията е екологически чиста. Върху жълтеникавата основа на кориците има разсипани стръкове дребни сини цветчета. Самият ръкопис е дело на мъжка ръка и наподобява дневник, но на места има залепени изрезки от печатен текст. По-нататък съобщаваме текста изцяло. Писан е на сръбски език в Париж. РЪКОПИС ОТ ПАРИЖ ОПАКОВАН В АНГЛИЙСКИ КОМИКС - Ти ли залепи онази обява в книжарница "Шекспир"? - ме запита вчера един женски глас от телефонната слушалка. - Аз - отговорих. - Сега отивам във факултета. Следвам строително инженерство. Знаеш ли къде е това? - И аз следвам строително инженерство - казах бързо аз - ще бъда там, при входа, след три четвърт час. Когато я видях, по зениците й веднага разбрах, че лявото й око е минало през повече реинкарнации от дясното. Беше по-старо от дясното поне 1500 години. И не потрепваше. Дойде с книгата под мишница. - Чела ли си книгата? - запитах аз. - Не - отговори тя. Аз не чета кой знае колко. А ти, ти чел ли си я? Или това беше само номер да се уловя на въдицата? - Забрави - казах - искаш ли да учим заедно? - Добре, но да се разберем. Докато учим, няма чукане. След изпита ще видим. Става ли? - Става - казах аз. Така започнахме да учим заедно "Математика 1" и понеже не беше от провинцията като мене, учихме в големия й апартамент на улица Filles du Calvaire. Много рано всяка сутрин минавах покрай блестящ автомобил "Layland-Buffalo", който беше нейн. Преди това в парка, който гледа към Rue de Bretagne, аз се навеждах, за да потърся камъче, слагах го в джоба си, позвънявах и се качвах на етажа. Не носех книги, тетрадки и прибори, всичко беше при нея, винаги готово за работа. Пред нея светлееше седеминчовият монитор на пентиума. Учихме от девет до единадесет, после ни сервираха закуска, а след това продължавахме до тринадесет. По-късно главно повтаряхме наученото. През цялото време аз стисках в ръка камъчето, което в случай, че задрямам, падаше на пода и ме събуждаше, преди да се забележи каквото и да било. Или пък, ако не ми се дремеше, гледах в китарата й в ъгъла на стаята. По стените, вместо картини, висяха под стъкло увеличени пощенски марки, на които бяха изобразени платноходи и кораби. След тринадест часа тя продължаваше да учи, но аз прекъсвах ученето и си отивах. Така за изпита по математика се подготвях всеки ден освен неделя, когато тя учеше сама. Много бързо забеляза, че моето знание е много по-оскъдно от нейното. Мислеше си, че причината да си отивам по-рано след обяд е обусловена от желанието сам да подготвям лекциите, които бях пропуснал, но не казваше нищо. - Нека всеки като глист яде пътя през себе си - си мислеше вероятно тя, съзнавайки, че като учи другиго, не учи себе си. Понякога, въпреки договора, в паузата между ученето, тя целуваше колената си, оставяйки върху тях следи от червило или ми се плезеше през спуснатата върху лицето й коса. Понеже аз не реагирах, придържайки се към уговореното, че няма любов по време на учене, между нас не се случи нищо. Всъщност, зад външната си разпуснатост тя беше срамежлива и в известен смисъл невинна личност, без сама да съзнава това. При това тя изобщо не беше еротично "будна". Очевидно бе имала лош опит и затова трудно и с боязън се впускаше в нова връзка. По тази причина и отлагаше нещата "за след изпита"… По-лесно можеш да научиш птицата да закопчае копче, отколкото жена като нея да прави любов… - Ти кой си? - внезапно ме попита тя. - Ти и сама можеш да се досетиш. Има една стара тайна, според която всеки може като в огледало да види себе си или другиго върху когото хвърли погледа на огледалото. Цялата древна поезия на Гърция и Рим повтаря един и същ скрит разказ. Който се вслуша истински в него, ще го чуе. Който не умее да стори това, не ще го чуе. Според едно тълкувание мъжете и жените не дишат по един и същ начин. Според друго - когато ходят, мъжете и жените нямат еднакво дълга крачка. Както и да е, нещата се свеждат до следното. Жените и мъжете се делят на такива, които имат триделен и двуделен дъх. Или крачка. Така са родени, това е залегнало в характера им, в природата им. Има жени, чиято природа се изразява в двуделен ритъм, в живота те най-напред имат дълъг, а после кратък дъх или казано другояче първата им крачка е по-дълга от втората. Те винаги малко избързват. Сънуват по сто бързи сънища за една нощ. Има и мъже, чийто нрав има двуделен ритъм: но те винаги поемат най-напред кратко, а след това - продължително. Първата им крачка винаги е колеблива и къса, а втората - продължителна. Такива като тях почти винаги биват залавяни в кражба. Има и между вас и между нас такива, които поемат едно след друго две кратки вдишвания или праят две еднакво къси крачки. Тези крачки не са нито мъжки нито женски. Може би са най-старите хермафродитни крачки. Така се ходело преди подялбата на половете. Освен тези има и един друг вид жени, чийто характер е с триделен ритъм. При тях вероятно първата крачка в любовта е предпазлива и къса, втората - дълга, третата - пак къса или пък при тях може би всяко нещо в началото е краткотрайно, следва продължителен ход и после пак - краткотраен. Мъжете не знат какво ги чака с такива жени. Защото мъжете не могат да броят до три. Мъжкият род, чиято природа е в триделен ритъм се характеризира с една решителна дълга крачка, следвана от две къси. Това са мъже, които пропускат своя шанс. И най-после при някои по-рядко срещани характери, две къси, колебаещи се крачки биват последвани от една силна и дълга. Не е лесно човек да се справи с тях. Те разчитат на дълги пътища и ще постигнат каквото си наумят… Всеки, а и ти, може да познае кой е и да открие къде се намира тази древна стълба. - А къде си ти на тези стълба? - запита ме тя, но не получи отговор. Трябваше сама да го намери. Когато настъпи септемврийската сесия, уговорихме се да се срещнем сутринта и заедно да отидем на изпит. Беше толкова развълнувана, че дори не успя да се изненада кой знае колко, когато през този ден аз не се появих на изпит. Едва след като издържа изпита, успя да се запита какво ли ми се е случило. Но аз не бях там. Не знам дали е имала любовник, не знам дали е очаквала да се срещнем след изпита, както се бяхме уговорили - без задължението да учим. Защото бе настъпило времето, което тя нарече "ще видим след изпита". Но не се видяхме. Каквото и да си е мислила, аз не се появих до пролетта. - Защо пък всяка буболечка трябва да събира мед? - мъдро е заключила тя, но сигурно все пак си е поставяла въпроса: - Какво ли всъщност прави той? Вероятно е един от носачите на усмивки, които купуват стоките си на Изток, а ги продават на Запад. Една сутрин, по времето, когато трябваше да започне да се готви за "Математика 2", тя ме срещна в университета, забелязвайки с интерес новите кръпки на лактите ми и дългата коса, която преди не беше виждала. Всичко се повтори също както първия път. Всяка сутрин идвах в определеното време, тя минаваше през зеления и напластен въздух на огромния апартамент като през вода, пълна с прохладни и топли струи, отваряше ми сънливо вратата с онзи само нейн поглед, от който се пръскат огледала. Гледаше за миг как изцеждам брадата си в шапката и как свалям ръкавиците си. Събирайки средния пръст и палеца, аз с решително движение ги обръщах наопъки, сваляйки едновременно с един замах и двете ръкавици. Когато бях готов, тя без протакане преминаваше към работа. Беше решила да учи сериозно и упорито и това се повтаряше всеки ден. Седяхме пред стенния телевизионен екран, загасен и ням, така както през цялото време няма оставаше и уредбата й. След като се уморяваше от гледане в пълния с уравнения монитор, тя се вглеждаше в краката ми, единият от които винаги беше готов да направи крачка, а другият беше съвсем спокоен. След това краката ми сменяха ролите си. С неизменна воля и систематичност тя навлизаше в същността на предмета, независимо дали беше сутрин, докато още бодри започвахме ученето; след закуска или преди края на деня, когато работеше малко по-бавно, но без да пропуска нито една подробност. Като че ли наваксваше нещо, което беше пропуснала. Понякога ме гледаше замислено с хубавите очи на широкото си лице, очи - между които имаше място за цяла една уста. Или ме прекръстваше с изплезен език. Но аз продължавах да се придържам към уговореното. Отивах си в тринадесет часа и тя отново бързо забелязваше, че не успявам да се съсредоточа, че погледът ми остарява върху часовника и че изоставам в ученето. Когато юнската сесия дойде, не я напускаше чувството, че няма да издържа изпита, но мълчеше, защото и самата тя се чувстваше малко виновна. - Всъщност - заключи тя - трябва ли да го целуна по лакътя, за да учи? Ако реже хляба на главата си, това си е негова работа… Когато и този път не се явих на изпита, тя все пак се зачуди и след като издържа, потърси списъка на явяващите се на изпит, за да провери дали не са ме предвидили за след обед или пък за някой друг ден. За нейна голяма изненада името ми изобщо не беше в списъка нито за този, нито за който и да било друг ден от изпитната сесия. Беше очевидно: аз не бях подал заявка за изпит през тази сесия. Върна се вкъщи, доволна от успеха си, без изобщо да разбере какво се случва с мен. Понеже умееше да чете миризмите, вероятно усети, че между хартиите й в стаята има и чужди, които миришат по-различно. Така откри, че миналия ден в бързината си съм забравил бележките си. Отвори ги и с учудване откри, че аз изобщо не следвам архитектура, че дори не съм записан в нейния факултет, а в съвсем друг, в който редовно се явявам на изпити. Спомни си безкрайните часове на съвместно учене, които за мен вероятно са били празно и безцелно усилие, просто губене на време и си постави неминуемия въпрос: Защо? Защо прекарвах толкова време с нея, учейки предмети, които нямат никаква връзка с моите интереси и изпитите, на които трябваше да се явявам? Размисли и стигна до единственото заключение: винаги трябва да се има пред вид онова, което е премълчано; всичко е било не заради изпита, а заради нея. - Кой би казал - сигурно си помислила тя - че е толкова боязлив и че месеци наред не се е решавал да й открие симпатиите си. Веднага дойде в стаята, която бях взел под наем заедно с няколко връстници от Азия и Африка, изненада се от бедната обстановка, която видя, и получи информация, че съм заминал. Понеже й дали адреса на едно малко селище на брега на Егейско море близо до Солун, тя седна, без да размисля, в своя "Buffalo" и замина да ме търси в Гърция, твърдо решила да се държи така сякаш не е узнала нищо необикновено. Така и беше. Пътувайки към Солун, тя купи старинен "любовен часовник", красив стъклен предмет, пълен с течност, която измерва времето на едно любовно сношение. Пристигна в здрач и намери на брега посочената й къща - схлупена, но боядисана, малко по-голяма от вратата, но широко отворена, с голям бял бик, вързан за кол, на който беше забоден пресен хляб. Вътре забеляза легло, на стената - икона, под иконата - червен пискюл, пробит и вързан за стената камък, пумпал, огледало и ябълка. На страничната греда на вратата висеше свирка във формата на фалос. На леглото лежаше младо голо същество с дълга коса, със загоряла от слънцето кожа, обърнато с гръб към прозореца и облегнато на лакът. Дълбоката линия, която очертаваше гърба и завършваше меко закръглена между бедрата, изчезваше под грубото, направено от козина, одеало. Струваше й се, че момичето всеки миг ще се обърне и тогава тя ще може да види гърдите му, дълбоки, силни и блестящи в топлата вечер. Хвана свирката от гредата на вратата и духна в нея, за да обърне вниманието върху себе си. - Кмт! - едва отговори свирката. Когато лежащото същество се обърна към нея, тя видя, че в леглото не лежеше жена. Наслонен на едната си ръка, аз дъвчех мустаците, натопени с мед, който ми служеше за вечеря. - Трябва да се духне три пъти - казах аз. Тя сложи на масата подаръка за мен - любовна клепсидра, като че ли все още не можеше да се освободи от първоначалното впечатление, че е заварила жена в леглото ми. Но това впечатление, както и умората от дългото каране, бързо изчезнаха. От чинията, която имаше огледало на дъното си, получи двойна вечеря: за себе си и за душата си в отражението: боб, орех и риба, а преди обяда малка сребърна монета, която също като мене държеше под езика си, докато се хранехме. Така една вечеря нахрани четирима: нас двамата и нашите две души в огледалата. След вечерята се приближи до иконата и ме попита какво представлява. - Телевизор - казах аз. С други думи, това е прозорец в един свят, който си служи с математика, по-различна от твоята. - Как така? - попита тя. - Ами така - отговорих аз - ти можеш да смяташ добре. Да видим защо. Едно, точка и настоящият момент, ето от какво е направен твоят механичен свят и неговата сметка. Но тази сметка не е точна. И тук започват проблемите. Твоята математика не задържа водата. - Ти ми казваш това сега, а толкова дни зубреше с мене същата тази математика! Докажи това, което твърдиш! - Може да се докаже много просто. Вдигни пет пръста и ги преброй. Ще кажеш, че са пет. И ще бъдеш права. И така, множеството може да се изброи. А сега вдигни един пръст и ми изброй едното! Не може. Едното е лишено от всякакво количество. Не може да се изброи. Иначе бихме могли да броим и Бога. Що се отнася до точката, ако си толкова способна, намери ширината, дължината или дълбочината й. Не можеш, нали? Естествено, че не можеш. Точката си е точка. И точка по въпроса! Чуваш ли? Чуваш ли онова, което бие от стената? С какво се храни часовникът? - с хълцане! Как можеш да знаеш колко е часът като часовникът непрестанно зобе едно и също - сега! сега! сега! А "сега" е неизмеримо, макар че в това сега ние живеем. Как да вярвам на твоята математика, като тя е лишена от измеримост? Защо машините, самолетите и колите, направени по мярката на тези количествени заблуди, имат толкова къс живот, три, четири или пет пъти по-къс от човешкия? Погледни, и аз имам бяло "буфало" също като тебе. Само че не е направено като твоето, не е програмирано в Layland. Провери и ще видиш, че е по-добро в някои отношения от твоето. - Опитомено ли е? - попита с усмивка тя. - Разбира се - отговорих. Само опитай. Тя погали големия бял бик пред вратата и полека се качи на задницата му. Когато го яхнах, обърнал гръб на роговете и гледайки я в лицето, аз го подкарах по брега на морето така, че с два крака вървеше по сушата, а с два - по морето. За миг остана учудена, когато започнах да я събличам. Една по една дрехите й падаха във водата, след това и тя започна да ме разкопчава. За момент престана да язди бика и обязди мене, усещайки как ставам все по-тежък и по-тежък в нея. Бикът под нас правеше всичко, което иначе трябваше да правим сами и тя повече не беше в състояние да различи кой й причинява удоволствие - бикът или аз. Седейки върху този двоен любовник, тя видя как в нощта минахме покрай гора с бели кипариси, покрай хора, които събираха роса и пробити камъни по брега; покрай хора, които палеха огньове в сенките си и ги изгаряха; покрай две жени, излъчващи светлина, покрай градина, дълга два часа, в която през първия час пееха птици, а през втория се спускаше вечер; през първия час цъфтяха плодове, а през втория - зад ветровете натрупваше сняг. Тогава почувства, че цялата тежест преминава от мене в нея и че възседнатият бик рязко се обръща и я отнася във вечерното море, предавайки ни най-после на вълните, които ще ни разделят… * * * Привечер пихме вино. Гледаше как свалям с крака чорапите - с единия другия. - Защо хората мразят бъдещето? - попита тя. - Защото знаят, че в него е краят на света. Страхуват се. Днес краят на света вече е съзрял и е така реален, че която и да било пеперуда може да го предизвика с трепета на крилата си… - Можеш ли да изчислиш с твоята математика как ще изглежда това? - Може би мога. Мнозина мислят, че краят на света ще се види от всяка точка на земното кълбо. Трябва да се знае какво всъщност значи това. Ако краят на света може да се види от всяко място, това значи, че пространството ще изчезне. Така че пропастта ще настъпи, защото времето ще се отдели от пространството в смисъл, че навсякъде по света пространството ще бъде разорено. Навсякъде ще остане само безшумното, освободено от пространството време. - Хайде да кажем - въздъхна тя без желание. На челото й още се виждаха следите от лятната шапка. - Виждаш ли, аз не мисля така. В древния Ханан, близо до храма имало кръгъл жертвеник, около който били построени места за сядане, от които да се наблюдава краят на света. От тях най-хубаво можел да се види съдният ден. Те всъщност очаквали края на света в една единствена точка. За тях това било край на времето, а не на пространството. Защото, ако краят на света може да се види в една единствена точка, то значи, че в този случай и на това място ще изчезне именно времето. Това е краят на света. Пространството се освобождава от времето. - Аз искам да говорим за любовта, а ти все за края на света. - Ами аз ти говоря за любовта. В сърцето няма пространство, в душата няма време... * * * Дните минаваха бавно, а нощите следваха бързо. В петък вместо да постим, ние мълчахме двадесет и четири часа. Една сутрин, в деня, в който тръгнахме обратно за Париж, аз й купих миниатюрна глинена женска лула. Това лято, а и по-късно, тя не ми каза нито дума за това, че е открила какво всъщност следвам. Само незабелижимо сложи онази бележчица между книгите ми на етажерката. През зимата, отново в Париж, тя подготвяше последния си изпит и мълчаливо прие, когато й предложих да учим заедно. Както и преди, учехме всеки ден от девет до закуска и след това до след обеда, само дето тя повече не настояваше да разбирам нещата, преструвайки се, че не знае, че следвам в друг факултет. След това оставах още половин час, който ни отделяше от книгите и ни хвърляше във водния й креват. * * * Когато през есента се дипломира, тя ни най-малко не се изненада, че не се появих на изпита заедно с нея. Изненада се, когато след това повече не ме видя. Нито този, нито следващия ден, нито през следващите седмици, нито през следващите сесии. Никога повече. Не бях вече на стария парижки адрес. Изненадана, тя заключи, че оценката й за чувствата ми не е била точна. С нея не ме беше свързвала любов, а нещо друго. Бързо постигна успехи в специалността си, работеше върху проекта за новата Национална библиотека в Париж, продължаваше да си купува прозрачни умивалници или стъклени вани с пясък на дъното, а на сестра си - малки еротични будилници за еднократна употреба, които се слагат в килотите. Но вероятно недоумението й по отношение на мен си е останало. Защо бях с нея само докато учеше, а после изчезнах? Представям си как чете миризмите около себе си, потънала в музика на Rue des Filles du Calvaire, където заедно учехме за изпити. И си блъска главата с мисълта за моето изчезване, докато един след обед погледът й не падна случайно върху сервиза за чай марка "Wedgvood", който още от закуска стоеше на масата. Помириса останките от храната и разбра. Месеци наред, ден след ден, с огромно усилие и с безкрайно губене на време и сили, аз учих с нея, за да мога всяка сутрин да получа топла закуска, единствената храна, която можех да си позволя по време на следването ми в Париж. Разбирайки това, тя се е запитала за още нещо. Възможно ли е в същност да съм я мразил? [Следва]
(с) Милорад Павич |
